Демир Демирев с нова поетична книга – „Злато поле. От времето към вечността“

Демир Демирев с нова поетична книга – „Злато поле. От времето към вечността“ – нека и тя, като „Злато поле – Париж“, го води към жаждата за светлата сърдечна жар, която никога не пресъхва и няма къде да се отиде по-нататък от нея…

Демир Демирев или да уловиш безпределността

и в преходността, и в словото

Демир Демирев е роден на 5. 10. 1941 г. в с. Злато поле, Хасковско. Член е на УС на Съюза на независимите писатели, клон Димитровград, както и на СБП. Автор е на поетичните книги: “Бяла вода” ; “Само душата ми…” ; “Усилия” ; “Писма за тебе” ; “В сянката на розата” ; “Тополчице” ; “Лъжецо мили, Одисей…” ; “Невидимото ще узрее в есента” ; „Навътре в малчанието”; „Говори облакът”; „Злато поле – Париж” ; „Скитащи слънца” и др. Негови стихове са превеждани на руски и португалски, а по някои от тях са написани песни.

Има престижна награда в международения конкурс на името на Гийом Аполинер под надслов „Цветните игри на Пиренеите“. Със своята прозорливост неочаквано да извлича скрития смисъл в думите, той улавя отблясъците в позлатата на родната му тракийска низина, в течащите като жива кръв залези над нея, в златните ѝ гроздобери, в нейните мистериални вина… Въздига с възправящото се към безкрая родно Злато поле, със светещата дори и в мрака Марица, нашепва слова за вечния храм на Бога – природата и човешката душа. С безпределността, криеща се в преходността и краткостта, в словото. Сваля небето в земни звуци и така връща обратно дареното му от най-големия Творец. Със силата на своята лаконична метафористичност ни уверява, че и най-малкото българско селце, носещо тази свята вибрация, не е по-малко значимо от Париж и което да е друго място, в което жаждата за светлата сърдечна жар никога не пресъхва. И че няма къде да се отиде по-нататък от него.

Дадено ми е в повече – в Юга съм

Утоляване на жаждата

Утоляване на жаждата

хълмове от птици

прелитах

над различни бездни

вървях

във пясък жив

пред безсънието

на мъртвата вода

превръщах

тишината в жар

по камъни побити

името си пишех

с кръв

Вписвания

Край Злато поле

там където

звездите

в реката

са въпросителни знаци

някой

по стъкло

оставил е

следи

червени

все едно кой е бил

посял е крачки

в тревата.

Госпожи

Покланят се

на вятъра

госпожите –

старите

Златополски върби.

Зелена неделя

Далечните върби на ветровете

размахът на ръцете им

по-голям от тях.

Гнездо

Имам го

Злато поле

И едно небе

Над мене.

Неравноденствие

Узря

лозарският хълм.

Нямам място

в градината.

Там при любовта

В Париж

с последната ми есен

и Целувката на Роден –

чаша недопита самота.

Незабравен от Бог

Дадено ми е

в повече.

В рая съм.

Живея на Юг.

В Злато поле.

Къде по-нататък!“