Защо в България националконсервативните партии са в разцвет

В българския парламент неизменно се озовава по една партия спасителка, центрирана около лидер, който промотира ред, стабилност, уникален български код и национална гордост. Защо тези формации са в разцвет?

Националконсервативните политически стартъпи в България с леви послания са в разцвет – учредена е партия „България може“, а друга е още в инкубатора, тъй като бившият лидер на БСП Корнелия Нинова и екипът ѝ не са я кръстили.

Такъв идеологически микс не е новина за държави от бившия социалистически блок дори и 35 години след падането на Берлинската стена. В Полша например дълго управлявалата националистическа партия „Право и справедливост“ съчетава „социален консерватизъм“ с програми за социални помощи и икономически интервенции, но иначе е позиционирана вдясно. Подобен е моделът и на унгарската ФИДЕС и лидера ѝ Виктор Орбан.

Комбинацията от консервативна реторика за културата и идентичността с обещания за икономическа справедливост и социална защита има успешен пласмент на източноевропейския пазар. Българската „Атака“, която едва ли някой помни, започна с подобни семки и бонбонки, но след участието си във властта изпадна от политиката.

Как се пере патриотизъм

Ще се опитаме да изперем тази дума – патриотизъм, която поредица от партии направиха мръсна дума, заяви вчера един от лидерите на „България може“ Иво Русчев, който е и бивш депутат от „Възраждане“. Другият съпредседател – Кузман Илиев, бивш телевизионен журналист, стартира преди няколко години в политиката с ВМРО и още тогава се обяви за модерен патриотизъм, а с книгата си „България може сама“ го е обяснил като „просветено българолюбие“. В ръководството на партията е и проф. Александър Маринов, бивш съветник и стратег на президента Румен Радев, когото от новата формация сочат като „най-стабилната институция“. Според Кузман Илиев от „България може“ имат „съвпадение по почти всички основни принципи и цели на политиката в България“.

Трудно е да бъде изпълнена със съдържание думата „патриотизъм“, тъй като при всяко нейно споменаване изникват фигурите на Волен Сидеров, Красимир Каракачанов, Костадин Костадинов, Ивелин Михайлов, „бореца срещу мафията“ Радостин Василев… Всички те са по-твърди или по-меки родолюбци, както и явно или по-скрито противопоставящи се на либералната демокрация, особено по въпросите на равенството на половете, правата на ЛГБТ+ хората и миграцията. Някои от тях отявлено пропагандират по тези теми като наложени „отвън“ и противоречащи на културните традиции, особено на православното християнство и националистическите нагласи. Така те прокарват и задълбочават разделителните линии между България и общността, на която принадлежи – Европейският съюз, представяйки като заплахи политики на ЕС и културни промени от Запада.

Отхвърлената през 2018 година Истанбулска конвенция след яростна кампания от неправителствени организации и като парламентарно представените БСП и ВМРО беше първият ясен сигнал за зараждащите се в дълбините на обществото сили – не без помощ отвън. Макар че целта ѝ е защита на жертвите на домашно и сексуално насилие, нейните противници я опаковаха като „джендър пропаганда“, а управляващата тогава ГЕРБ, част от най-голямото политическо семейство в ЕС – ЕНП, не оказа съпротива.

Но ако ГЕРБ са представители на консерваторите, то и от либералните политици нямаше особено силна съпротива през 2024 година, когато симпатизиращата на Кремъл „Възраждане“ прокара промените в Закона за предучилищното и училищно образование, мотивирани като „забрана на пропаганда на нетрадиционна сексуална ориентация сред деца“.

В България националконсервативните убеждения се погаждат особено добре с проруските симпатии – и едно от обясненията, освен исторически връзки с Русия, е, че и кремълската доктрина отхвърля либералните политики на ЕС и е за силен национален суверенитет​ и „традиционни ценности“. Странна кръстоска от типа „няма ляво, няма дясно – важното е силно да любиш Родината, братушките и православието“. Но сега се прибави и друг, отвъдокеански, фактор – победата на Доналд Тръмп, новият 47-ми президент на Съединените щати, и така българският консерватизъм бива окрилен от две велики сили.

Неравенствата „помагат“

За разрояването на консервативни партии и движения в България „помага“ и разочарованието от традиционните политически елити, които не се справят с корупцията, големите неравенства и неефективно управление. Перманентната политическа криза, в която е изпаднала държавата, и провалите за установяване на върховенство на закона прогонват инвеститори. За първите 9 месеца преките чуждестранни инвестиции са се сринали с 63% в сравнение със същия период на 2023 година. Няма изгледи ситуацията да се подобри предвид политическата нестабилност, която влияе на бизнес средата.

На този фон при последните няколко парламентарни вота в парламента неизменно се озовава по една партия спасителка, центрирана около лидер, промотиращ ред, стабилност и някакъв уникален български код. Също и национална гордост – задължително. Ето и Корнелия Нинова, която не знае каква ще е формацията, която ще оглави – лява или дясна, но непременно ще е консервативна, с фокус върху децата и семейството.

Липсва дълбока либерална традиция

Впрочем, в българското ляво и дясно консерватизмът винаги е надделявал над либералното и причините за това са и исторически. В България липсва дълбока либерална традиция, тъй като влиза в модерната епоха след Освобождението с доминираща селска и патриархална култура. След пет века османско владичество, българската политика и култура са ориентирани към съхраняване на националната идентичност. А това е консервативен принцип – акцент върху традициите, езика и религията. Изобщо национализмът доминира българските партии в Третата българска държава – защита на национален суверенитет, териториална цялост, традиционни ценности.

След 1944 година, въпреки че комунизмът се презентира като прогресивна идеология, управляващата тоталитарната държава БКП поддържа твърда йерархия, контролира културния живот и налага традиционни морални ценности (семейство, труд, лоялност към държавата). Посткомунистическият период също е силно белязан от консервативните тенденции. На либералните идеи – свобода на индивида и за предприемачите, толерантност към различията, се гледа с подозрение и често са възприемани като чужди и заплашителни за националния и културния ред. Протестите срещу пиесата на Бърнард Шоу – „Човекът и оръжията“, са поредно доказателство.

Тази консервативна рамка доминира българската политика и очертава едно не така европейско бъдеще, защото подхранва нетолерантност, език на омразата, подчинени медии. Но чудесно пере патриотизма до бяло, зелено, червено.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.