Проф. Росен Стоянов пред ФАКТИ: Около Радев се събира не партия, а „пространство на свръхочакване и надежди“

Убедителната победа на Илияна Йотова на президентските избори укрепва позициите на Румен Радев, но същевременно разкрива сериозните дефицити на българските политически партии. Защо Йотова спечели, какво всъщност стои зад подкрепата за Радев и превърна ли се той в център на политически очаквания, които надхвърлят рамките на една партийна формация? Пред ФАКТИ говори проф. Росен Стоянов, преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

– Професор Стоянов, Илияна Йотова спечели убедително президентския балотаж срещу Андрей Гюров. Какво всъщност показва този резултат – лична подкрепа за Йотова, доверие към политическия проект на Румен Радев или отхвърляне на нейните опоненти?
– Резултатът показва преди всичко празнотата, която партиите оставиха. Когато политическите субекти не произвеждат собствени разпознаваеми кандидати с ясна линия и отговорност, избирателят се обръща към това, което е останало – институционален образ с натрупан капитал на доверие, дори когато това доверие е по-скоро навик. Йотова спечели не защото представи нова българска доктрина, а защото срещу нея се изправи кандидат, чиято кампания не успя да излезе от рамката на „Анти-Радев“ и „…да не е тя…“. Това е по-малко личен триумф и повече отказ от алтернатива. От своя страна Радев получи косвено потвърждение не толкова за проекта си, колкото за това, че през стила си на говорене – с ясна персонална доминанта, успавя да запълва вакуума, който сериозни партии сами създадоха, като не издигнаха свои кандидати.

– След победата на Йотова можем ли да говорим за укрепване на политическите позиции на Румен Радев и за концентрация на власт около един политически център?
– Да, но това укрепване е от особен тип. Радев никога не е бил политик в класическия смисъл – той е институционален представител, който превърна апетита към власт в продължение на мандат извън мандата. Сега около Радев се събира не партия, а „пространство на свръхочакване и надежди“. Това са хора, които вече са се научили да различават „държавата“ от „управляващите“ и предпочитат първото, дори когато то е персонализирано.

Концентрацията на власт е реална, но тя не е партийно-институционална в традиционния смисъл.

Тя е комуникационна и символична. Всъщност, опасността не е в това, че един център държи повече власт, а в това, че този център продължава да говори на езика на „ние срещу тях“, по военному, без да предлага делиберация вътре в собствения си периметър.

– Има ли потенциал Андрей Гюров да се превърне в ново лидерство на демократичната общност, или кандидатурата му вече е изчерпала политическия си ресурс?
– Кандидатурата му показа границата на ресурса, който „демократичната“ общност може да мобилизира, когато идва „отвън“ на партийната система, но без да създаде нова. Гюров има репутация на компетентен човек, но кампанията му не успя да превърне тази репутация в политическа линия с ясни послания към избирателя, който не е част от столичния или университетския кръг. Потенциалът за лидерство съществува само ако следващите месеци бъдат използвани за изграждане на нещо, което не е „анти“, а „за“ – и то в сферата на националния интерес, формулиран като договори, алианси и икономическа перспектива. Ако това не се случи, кандидатурата ще остане като свидетелство за още един опит да се запълни вакуум с личност, а не с организация. Т.нар „демократична общност“ така и не осъзна, че няма нужда от нов месия, а от хора с политически качества, визия и партиен потенциал.

– Доказаха ли тези избори, че българските партии вече не могат да произвеждат разпознаваеми политически лидери и да носят отговорност за собствените си кандидати?
– Да. Това е най-ясният извод. Когато ГЕРБ не издигна собствен кандидат, а ДБ подкрепи човек, който не е техен лидер, напротив – активист на ПП, партиите признаха, че са се отказали от основната си функция да произвеждат лидерство, да представляват и защитават съществуващи в обществото интереси, да промотират ценности и идеологии, да са политически субекти. Избирателят усети това.

Избирателят не гласува за партии, които се крият зад чужди имена, защото това е форма на безотговорност.

От друга страна коалиционната култура у нас и без това е ниска, но сега тя се допълва с още по-ниска култура на собствена кандидатура, което говори за дефицит на политическа култура. Основни партии предадоха избирателите си, като не издигнаха свои кандидати – и това не е морален упрек, а структурна диагноза. Когато партията не „рискува“ със собствен кандидат, тя казва, че не е готова да бъде отговорна за изборите си.

– Какво трябва да се случи в ПП-ДБ след резултата на Андрей Гюров? Възможно ли е вътрешнопартийно пренареждане или по-широко обединение в дясното пространство?
– Трябва да се случи нещо, което досега не се е случвало – ясно разграничаване между тези, които искат да бъдат алтернатива на Радев, и тези, които искат да бъдат алтернатива на самото състояние на българската политика. Вътрешнопартийното пренареждане е възможно, но то ще има смисъл само ако не е просто смяна на лица, а смяна на начина, по който се говори, по който се обяснява политиката, по който тя се реализира. По-широко обединение в дясното пространство има логика, но не като сватба преди балотаж, а като консолидация около минимален набор от правила, важните сред които са парламентарна република, западни алианси, но и отказ от неомодерната площадна демокрация като заместител на институциите. Ако ПП-ДБ остане в режима на „ние сме против“, без да формулира какво е „ние сме за“ извън антикорупционната реторика, идеята за консолидация ще остане само още едно тактическо упражнение.

– ГЕРБ не издигна собствен кандидат за президент, а впоследствие Бойко Борисов направи политически ходове около подкрепата за Андрей Гюров. Какво показва това за стратегията му?
– Показва стратегия на оцеляване, не на лидерство.

Борисов е майстор на ситуативното позициониране – той не води, той се нагажда към това, което вече се е случило.

Липсата на собствен кандидат е признание, че партията няма лице, което може да издържи сравнение с Йотова в национален мащаб. Ходовете около Гюров бяха опит да се запази някаква релевантност в дясното пространство, без да се поема пълната цена на поражението. Това е рационално в кратък хоризонт, но разрушително в дълъг – партия, която системно избягва да произвежда собствени кандидати, но и собствени нови лидери, постепенно губи способността да бъде разпознавана като субект, тя остава само инструмент.

– Започва ли процес на преосмисляне на ролята на Бойко Борисов в ГЕРБ и възможно ли е да станем свидетели на промяна в лидерството на партията?
– Процесът е започнал отдавна, но той е бавен и вътрешен. Борисов е едновременно актив и пасив на партията. Без Борисов ГЕРБ няма лице, с него тя остава затворена в неговия стил. Промяна в лидерството е възможна само ако се появи фигура, която може да говори на езика на институциите и на езика на избирателите извън твърдото ядро, без да имитира Борисов. Досега такова лице не се е появило.

Преосмислянето ще се случи не чрез дебат, а чрез избори – когато партията загуби още един шанс да бъде фактор.

Дотогава Борисов ще продължи да бъде и проблемът, и решението.

– Каква беше ролята на ДПС в тези избори? ДПС активизира структурите си за балотажа, но това не се оказа достатъчно за промяна на крайния резултат. Какво показва това за реалното политическо влияние на ДПС и способността му да мобилизира избиратели?
– ДПС си остава машина за мобилизация в определени райони и сред определени общности. Активизацията за балотажа показа, че структурите работят, но също така показа границата на тази машина – тя не може да прехвърли подкрепа отвъд собствения си периметър в национален мащаб, когато основните дебати са между двама кандидати, нито един от които не е „неин“. Реалното влияние на ДПС е в способността му да бъде балансьор в парламентарни конфигурации, не в способността му да определя президентски резултат. Когато партията мобилизира, но не променя изхода, това е сигнал, че нейната сила е локална и клиентелистка, а не национално-политическа.

– Ниската избирателна активност отново беше сериозен проблем. Защо толкова много български граждани не виждат смисъл в участието си във вота и доколко това поставя под въпрос доверието в политическата система?
– Хората не виждат смисъл, защото не виждат разлика. Когато партиите не произвеждат кандидати, когато кампаниите се свеждат до „против, анти и да не е другият“, а държавата продължава да функционира като нещо, което се случва въпреки политиката, участието изглежда безполезно.

Ниската активност не е просто апатия – тя е рационален отказ от игра, в която правилата са неясни, а наградата е несигурна.

Това поставя под въпрос не толкова доверието в конкретни институции, колкото доверието в самата идея, че политическото участие променя нещо. Когато 60 процента не гласуват, те не са „против системата“, те са извън нея.

– Българските граждани май са се научили да живеят без държавата и институциите. Това ли е най-сериозният проблем на българската демокрация днес – загубата на доверие в държавността?
– Да. Това е най-сериозният проблем. Не корупцията сама по себе си, не популизмът, не дори персонализацията на властта. Най-сериозният проблем е, че голяма част от гражданите са изградили стратегии за живот, които минимизират зависимостта от държавата – и това не е триумф на свободата, а признак за институционална слабост. Демокрацията изисква минимално доверие, че правилата се прилагат и че участието има последици. Когато хората се научат да живеят без това доверие, те не стават по-свободни, те стават по-уязвими към всеки, който обещае да възстанови реда отвън.

– Какво трябва да се промени, за да се върнат хората към активното участие в политическия живот?
– Трябва да се промени начинът, по който се говори за държавата и по който говори самата държава. Не като за враг, не като за машина за разпределение, а като за пространство на общи правила, които имат смисъл. Партиите трябва да започнат отново да произвеждат собствени кандидати и да носят отговорност за тях. Трябва да се появи реч, която формулира национален интерес не като лозунг, а като набор от договори, алианси и икономически приоритети. И трябва да се възстанови, а може би за съжаление – да започне да се гради, минимална политическа гамотност сред гражданството – защото човек, който не разбира как работят институциите, не може да им се довери. Хората ще се върнат не когато им обещаят нещо ново, а когато видят, че участието има последици, които не се свеждат до смяна на едни лица с други. Дотогава ниската активност ще си остане най-точният „коментар“ за състоянието на българската политика.