Какво ще стане с богатите, когато Китай стане №1? Подсказка: питайте Джак Ма (ФАКТИ, част 3)

В първа и втора част на тази поредица показах две неща. Първо: над половината от борсовия бум в САЩ след 1989 г. не идва от икономически растеж, а от преразпределение — от заплатите към акционерите. Второ: това стана възможно, защото с падането на СССР изчезна страхът — дисциплиниращата заплаха, която 70 години караше западните елити да делят баницата.

Логичният трети въпрос е: а какво би върнало страха?

Отговорът тежи 19 трилиона долара, произвежда около една трета от индустриалната продукция на планетата и се управлява от партия, в чийто устав пише, че властта принадлежи на работническата класа. Докато западните капиталисти 35 години празнуваха края на историята, в Азия тихо порасна нещо, което те упорито отказват да видят такова, каквото е: икономическа суперсила, в която капиталът не е господар, а слуга. И най-интересното доказателство за това е една крива, която всеки инвеститор познава и никой не обича да обяснява — графиката на китайската борса.

Парадоксът: икономика, пораснала 5 пъти — борса под върха от 2007 г.

Запомнете една дата: 16 октомври 2007 г. Тогава Шанхайският композитен индекс достига историческия си връх — 6124 пункта. Днес, точно 19 години по-късно, той се търгува около 3700–3800 пункта — близо 40% под онзи връх. За същите 19 години китайската икономика е станала около пет пъти по-голяма.

По логиката от учебниците това е невъзможно. По логиката от първата част на поредицата — напротив, напълно закономерно: борсата не отразява растежа на икономиката, а дела, който капиталът успява да си отреже от нея. В Америка икономиката растеше бавно, но делът на капитала набъбваше — и борсата полетя. В Китай икономиката летеше, но капиталът не успя да заграби повече от баницата — и борсата тъпче на място. Двата случая са огледални и потвърждават един и същ модел.

Това не е публицистично твърдение, а констатация на финансовата наука на най-високо ниво. През 2024 г. Journal of Finance — същото списание, публикувало изследването от първа част — излиза с труда „Dissecting the Long-Term Performance of the Chinese Stock Market“ на Франклин Алън (Imperial College) и колеги от Фудан и Шанхайския университет за финанси. Констатацията: при икономика, представяща се над всякакви очаквания, китайският А-пазар има най-лошото представяне сред големите държави, а инвеститорите в него на практика са изкарали нулева нетна доходност. Листнатите компании имат по-ниски парични потоци дори от сравними нелистнати китайски фирми — печалбата за акционера просто не е приоритет на системата.

А къде отидоха парите? При 800-те милиона

Ако растежът не е отишъл при акционерите, къде е отишъл? Отговорът е най-голямата икономическа трансформация в човешката история.

По данни на Световната банка за четири десетилетия Китай е извадил близо 800 милиона души от бедността — около три четвърти от цялото намаление на бедността в света за този период (съвместен доклад на Световната банка и китайското Министерство на финансите, 2022 г.). Делът на живеещите в крайна бедност се срива от близо 90% в началото на 80-те до под 2%. Днес групата със средни доходи в Китай официално надхвърля 400 милиона души — най-голямата средна класа на планетата, по-голяма от цялото население на САЩ. Реалните заплати в промишлеността се умножиха в пъти; Китай отдавна не е „страната на евтиния труд“.

Западните капиталисти, които 30 години местеха заводи натам, пропуснаха да прочетат дребния шрифт. Член 1 от китайската конституция определя държавата като социалистическа, „ръководена от работническата класа“. Дълго време това се четеше като куха фраза. После дойде ноември 2020 г.

Джак Ма — най-богатият човек в Китай, създателят на Alibaba — подготвя листването на Ant Group: най-голямото IPO в историята на света, за около 37 милиарда долара. Дни преди старта Ма си позволява публично да критикува регулаторите. IPO-то е спряно за 48 часа. Ма изчезва от публичното пространство за месеци. Следват: кампанията „обща благодетелност“ (common prosperity), регулаторен удар, който изтрива над трилион долара от пазарната стойност на китайските технологични гиганти, и превръщането на цял сектор — частните уроци — в нестопанска дейност буквално с едно постановление. Посланието към капитала е пределно ясно: тук печелиш, докато служиш. Не обратното.

Светът с център Пекин: три сценария за богатите

Бранко Миланович нарича китайския модел „политически капитализъм“ — система, в която пазарът работи, но последната дума винаги е на политиката, не на капитала („Capitalism, Alone“, Harvard UP). И твърди, че именно съревнованието между този модел и западния либерален капитализъм ще дефинира XXI век. Звучи познато? Това е точно механизмът от втората част — системната конкуренция, която дисциплинираше западните елити до 1991 г. Само че новият съперник не е фалирала планова икономика, а индустриалният център на планетата.

И първите ефекти вече са факт. През 2021 г. около 140 държави подписаха глобален минимален корпоративен данък от 15% — първият обрат в 40-годишната надпревара „кой ще вземе по-малко от капитала“; от 2024 г. той е в сила в ЕС и десетки други държави. През ноември 2024 г. в Рио лидерите на Г-20 за първи път в историята се ангажираха „да си сътрудничат, за да гарантират, че свръхбогатите се облагат ефективно“ — на масата е планът на икономиста Габриел Зукман за минимум 2% годишен данък върху богатството на около 3000-та милиардери в света. А индустриалната политика — мръсна дума в продължение на 40 години — се върна с трясък: стотици милиарди държавни субсидии в САЩ и ЕС. Обосновката, произнасяна на глас във Вашингтон и Брюксел, е винаги една и съща: „иначе Китай печели“.

Ако Китай наистина стане центърът на света, пред богатите извън него стоят три сценария:

Сценарий 1: Завръщането на страха. Най-вероятният, по логиката на цялата поредица. Западните елити отново започват да делят — не от любов, а от конкуренция: по-високи данъци върху богатството, реиндустриализация, по-силна преговорна позиция на труда. Точно както по време на Студената война, когато социалната държава растеше най-бързо край Желязната завеса. Западният работник отново ще има накъде да сочи с пръст — само че този път аргументът е по-силен от съветския: там средната класа наистина расте.

Сценарий 2: Няма къде да избягаш. Хегемонът пише правилата на световните финанси. Американският световен ред беше рай за капитала: свободно движение, офшорни зони, свещено право на акционера. Ред с център Пекин означава други норми — капиталови контроли, политика над пазара, печалба срещу лоялност. Свят, в който най-големият пазар не се прекланя пред акционера, е свят, в който милиардерът вече няма „безопасна юрисдикция по подразбиране“.

Сценарий 3: Два блока, два правилника. Светът се разделя и богатите на Запад попадат под натиск от две страни едновременно — отвън конкуренцията на Китай, отвътре собствените избиратели, които питат защо китайската заплата расте, а тяхната не.

Забележете: и в трите сценария посоката за свръхбогатите извън Китай е една и съща. Надолу.

Къде тезата куца — и къде устоява

Както и в предишните части — да кажа честно и какво тази теза не твърди.

Първо, Китай не е работнически рай. Независими синдикати няма — съществува само официалната федерация; активисти за трудови права биват преследвани; културата „996″ (от 9 до 21 ч., 6 дни в седмицата) е печално известна, а системата „хукоу“ държи стотици милиони вътрешни мигранти с орязани права. И неравенството в самия Китай скочи драстично: по изчисления на Пикети, Ян и Зукман делът на топ 10% в доходите се покачва от 27% през 1978 г. до 41% през 2015 г. „Работническата класа управлява“ е конституционна формула, не социологически факт. Фактът е по-тесен, но за нашата тема достатъчен: в Китай капиталът не управлява. Управлява партията — и тя държи капитала на каишка, както разбра Джак Ма.

Второ, слабата китайска борса има и по-прозаични обяснения, които самото изследване в Journal of Finance документира: лош подбор на компании при листване, слаба защита на дребния акционер, почти липсващо делистване на губещи фирми. Плюс безмилостната вътрешна конкуренция, която в Китай вече си има име — „инволюция“ — и която смазва маржовете на цели отрасли в полза на потребителя. Ниската борса не е само „грижа за работника“; тя е симптом, че системата не е построена около акционерната печалба.

Трето, самото „когато“ не е гарантирано. По паритет на покупателна способност Китай вече е първата икономика на света, но номинално е втора — с демографски спад, имотна криза и дългове. „Когато“ може да се окаже „ако“. И обратът на Запад не е праволинеен: при Тръмп САЩ се отказаха от глобалния корпоративен данък. Но самият факт, че 140 държави изобщо го подписаха — немислим през 2000-те — показва накъде духа вятърът.

Равносметката на цялата поредица се събира в едно изречение: капиталът дели доброволно само когато има с кого да го сравняват. Между 1917 и 1991 г. имаше — и западният работник живя златния си век. След 1991 г. нямаше — и 34 трилиона долара се преляха от заплатите към акциите. Сега на хоризонта отново се задава сравнение — този път с фабриката на света, в която борсата тъпче на място, а 800 милиона излязоха от бедността.

Западните богати прекараха 35 години в свят без алтернатива. Следващите десетилетия ще ги прекарат в свят, в който алтернативата произвежда една трета от всичко и постепенно започва да пише правилата. Историята от част втора подсказва какво следва: ще започнат пак да делят. Не защото са станали по-добри. А защото страхът се връща на работа.

Източници:

Allen, Qian, Shan, Zhu — „Dissecting the Long-Term Performance of the Chinese Stock Market“, Journal of Finance 79(2), 2024
Съвместен доклад на Световната банка, Министерството на финансите и Центъра за изследвания на развитието към Държавния съвет на КНР за намаляването на бедността, 2022
Шанхайски композитен индекс — исторически данни (връх 6124,04 пункта, 16 октомври 2007 г.), Trading Economics
Декларация на лидерите на Г-20 от Рио де Жанейро за облагането на свръхбогатите, ноември 2024
Zucman — „Taxing the Super-Rich — More Possible Than Ever“, Social Europe
Piketty, Yang, Zucman — „Capital Accumulation, Private Property and Rising Inequality in China, 1978–2015″, American Economic Review, 2019
Milanović — „Capitalism, Alone: The Future of the System That Rules the World“ (Harvard UP, 2019)
Част 1 и част 2 от поредицата — на fakti.bg