Марин Сореску: „Поезията е състояние на неспирно бдение“

На 8 декември 1996 почина Марин Сореску /1936-1996/. Поет и преводач, белетрист и драматург, автор на критически студии, есета и книги с интервюта с големи световни поети, той беше „тотален писател“ с редица национални и международни награди /сред които „Хердер“ и „Златната клонка“ от Струга, беше представен и за „Нобел“/. Това световно признание, разбира се, не спря Секуритате да следи всяка негова крачка и да се опитва да му пречи. В „Бялата книга“ на тази институция на Злото открих немалко страници, в които бе писано и за него.

През август на 1996 година гостувах на Съюза на румънските писатели, а той бе за кратко време министър на културата. Като негов преводач бях поканен в дома му на улица „Григоре Александреску“ 43, една красива и стара букурещка къща в „чокойски“ стил с барокови мебели и венециански огледала. От няколко години Сореску рисуваше активно, с голямо наслаждение. Гордееше се със своите ярки живописни платна след поредица изложби в Румъния и чужбина, оценени високо от художествената критика – мечтаеше да се представи с експозиция и в България – в София и Русе, но безвременната му смърт прекъсна всички планове. (О. Ст.)

– УВАЖАЕМИ МАРИН СОРЕСКУ, КАКВО МИСЛИТЕ ЗА РОЛЯТА НА ЕКСПЕРИМЕНТА В ТВОРЧЕСТВОТО?

– Експериментът е нещо, което всеки истински творец трябва непрекъснато да използва и развива до момента, когато открие себе си /а и след това!/, докато стигне до една максимална чувствителност и искреност. Експериментът е горивото, което разпалва пламъка на нашето недоволство, на нашето безпокойство. И ние всеки божи ден се нуждаем от това странно нещо, наречено „експеримент“. Но мисля, че когато се прекали с него, можем да сгрешим.

– ДНЕС МНОЗИНА ГОВОРЯТ ЗА ВРЪЗКАТА МЕЖДУ РАЗВИТИЕТО НА НАУКАТА И ПОЕЗИЯТА…

– Да, убеден съм, че между тях има по-тясна връзка, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед. Затова поетите трябва да бъдат редом с хората на науката. Поезията, особено тази, което се твори днес в Европа, е по-близо до науката, отколкото до философията. Развитието на отделните науки няма да попречи /както се страхуват някой!/, а ще подпомогне развитието на поезията, ще я обогати с познания за света, за нашата стара планета, за живота, за човека. Редица точни науки като математиката, физиката, астрономията, могат само да „оплодят“ поезията…

– „ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА“ ЖАН ПОЛ САРТР СЕ ПИТАШЕ: ТРЯБВА ДА СЪЗДАВАМЕ, ДА ОТРАЗЯВАМЕ ИЛИ ДА ОТКРИВАМЕ? КАТО ПОЕТ И ДРАМАТУРГ КАК БИ ОТГОВОРИЛ?

– Първо бих искал да разбера как самият Сартр е отговорил на своя въпрос. Към кое от трите е имал по-голямо предпочитание /разбира се, в теоретичен, а не в практически план/, защото той създаваше, отразяваше и откриваше! Всъщност литературното творчество обединява тези аспекти и тъкмо в тази комплексност и сложност се крие очарованието на писането, на творчеството.

– В НАШЕ ВРЕМЕ МНОГО СЕ ГОВОРИ ЗА РОЛЯТА НА ПОДСЪЗНАТЕЛНОТО В ПОЕЗИЯТА…

– Може би тъкмо подсъзнателното е най-научната част от мозъка на един поет. Там има някои толкова строги, толкова алгебрични закони, които се осъществяват със завидна последователност и прецизност. Подсъзнателното е морето под кораба, което не се вижда /вълните са толкова шумни на повърхността/, но нали именно то държи плаващия съд. Лично аз мечтая за един високообразован и отлично възпитан „подсъзнателен“ тип писател.

– КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ДНЕШНАТА ЕВРОПЕЙСКА ПОЕЗИЯ? ПЪТУВАТЕ МНОГО ПО СВЕТА, ПРЕВЕЖДАТЕ, СРЕЩАТЕ СЕ С РАЗЛИЧНИ ПОЕТИ И ПОЕТИЧНИ ШКОЛИ…

– Мисля, че поезията като жанр се намира в състояние на… безпорядък. Изгуби се обектът ѝ, целта ѝ, както и нейната комуникативност. Оттук и липсата на ехо, на резонанс… Но това, разбира се, не обяснява проблема за езика на поезията. В наши дни едни искат да разрушат думите. Всичките им усилия се насочват против А или Б, ожесточават се срещу В. А, както съм казвал и друг път, ние имаме нужда от азбуката! В този смисъл, струва ми се, румънската поезия е сред привилегированите в Европа. За нас, румънските поети, думата все още има стойността на метафора. Може и да сме по-изостанали от някои други, които се считат за „модерни“. Кой знае? Но мисля, че не бива да погребваме думите. Сред тях все още има фараони, които очакват да бъдат открити…

– А РУМЪНСКАТА ПОЕЗИЯ?

– Нашата поезия, според световната критика, е сред добрите, водещите в Европа. Но и преди войната, преди 1944, имахме силна и голяма поезия. След Михай Еминеску беше т. н. „втори поетичен взрив“ на Румъния. Тук бих припомнил имената на Лучиан Блага, Джордже Баковиа, Йон Барбу, Тудор Аргези. На големите представители на Румънския авангард, който беше не по- малко интересен и признат от авангарда на Западна Европа, на Италия, Франция, Германия. Това бяха все големи имена Тристан Цара, Саша Пана, Йон Виня, Иларие Воронка, сред тях и българинът Георге Дину /Щефан Рол/, превел за първи път у нас поемата на Гео Милев „Септември“… Сега също имаме големи, световно признати поети. Въпросът е да не бъдем подражатели, епигони, а да създаваме нова поезия. За нас, румънците, поезията е и трябва да бъде жизнена и чувствителна като светлината, а в същото време да е и осезаема и материална…

– ЧУВСТВАТЕ ЛИ СЕ СВЪРЗАН СЪС СВОЕТО ПОКОЛЕНИЕ /НИКИТА СТАНЕСКУ, АНА БЛАНДИАНА, ЙОН ГЕОРГЕ, ЙОАН АЛЕКСАНДРУ…/?

– Критиката у нас, а и по света, ни свързва. Често пъти ни представят заедно в периодиката или в поетични сборници и антологии. Сигурно имаме нещо общо, но мисля, че все пак сме твърде различни – във всяко отношение, макар че дебютирахме по едно време. Лично аз предпочитам да остана сам. Защото влезеш ли в една група, очакват те хиляди компромиси, а аз никога не съм обичал компромисите – може би затова съм имал доста неприятности с властта… Някой, когото приемаш само от любезност като творец, започва да ти дава съвети, други пък направо ти пречат. Така обикновено става в групите или в общностите на т. н. „поколения“. Разбира се, аз се срещам с колегите, уважавам ги, общувам често с тях. Няколко имена от моето поколение, като Никита Станеску и Ана Бландиана наистина се прославиха в световен план… Познати са и у вас, благодарение на вашите преводи.

– А КОЕ ВИ ДОВЕДЕ ДО БРЕГОВЕТЕ НА ТЕАТЪРА?

– И досега се считам преди всичко за поет. Поезията е състояние на неспирно бдение, с което моят дух отдавна свикна. И тъкмо с този дух се помъчих да стигна до „бреговете на театъра“, както добре се изрази. Знам, че харесваш моята драматургия и си превел доста мои пиеси, за което ти благодаря…. Аз спонтанно и интуитивно стигнах до тези „брегове“. Понякога това, което искам да кажа, е в поетична форма и се излива добре в диалог, в реплика. Театърът е, бих казал, една доста благодатна форма за самоизразяване. Шекспир беше казал, че целият свят е сцена. Тогава, след като всички сме на тази „сцена“, защо да не правим малко театър и ние? Да напишем по някоя добра пиеса?

– И ВСЕ ПАК, КЪДЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ НАЙ-ДОБРЕ – В ПОЕЗИЯТА ИЛИ В ДРАМАТА?

– Когато пиша стихове. Но не бих искал да се венчавам само за поезията или само за драмата. Нужно ми е периодично да сменям жанровете. За мен, както и за повечето писатели, писането е мъка и радост. Изпитвам огромно удоволствие в момента на писането, но само в момента…

– КАКВО ЧЕТЕТЕ И ПРЕПРОЧИТАТЕ?

– Чета редовно френските романисти от 19 век. Обичам много Флобер, неговите романи и особено писмата му до писателката Луиз Коле. Обожавам този автор, който не се е оставял на вдъхновението, а сто пъти е преписвал докато реши, че го е завършил. Невероятен стилист! За мен Флобер е писател-учител за всеки литератор и всеки трябва да премине през неговата школа, както това е направил блестящият разказвач Мопасан… Препрочитам още Балзак, Мопасан, Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Кафка, Камю. От поетите Пастернак /когото преведох на румънски/, още Бодлер, Рембо, Верлен, Анри Мишо, Ален Боске, Езра Паунд… Чета и себе си и съвсем не се харесвам… И почти винаги решавам да променя написаното или да го напиша изцяло отново, но рядко успявам…

– ИМАТЕ ЛИ ПОГЛЕД ВЪРХУ НАШАТА ЛИТЕРАТУРА?

– За съжаление, бегъл, повърхностен. Зная, че вашата литература е много добра, че имате интересни поети. За съжаление, у нас все още не са преведени най-добрите от тях. Познати са някои от класиците/ Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Теодор Траянов /, а също „вечната и святата Елисавета Багряна “, но е непознат Далчев и големите съвременни поети. Валенти Дешлиу превеждаше повече т. нар. „партийни поети“ и тези от вашето „априлско поколение“, но не и най-добрите… Ние сме всъщност толкова близки, от един корен, разделят ни само езиците, които имат и доста сходни неща, а не се познаваме. И това е т. н. „провинциален комплекс“ на по-малките народи. Да гледат към т. нар. „големи“, на Запад, а да не виждат онова, което е до тях. А нерядко то е по-интересно и стойностно. Затова, мисля, че трябва да се опознаем отблизо, както е било в миналото, през 19 век, когато българи и румънци са били по-близо и реално без граница /Дунавът само ни е делил, а не безполезни граничари и алчни митничари!/. Бях преди десетина години в България с група румънски писатели. Посрещнаха ни чудесно. Имахме хубави планове, но не се осъществиха. Радвам се, че съм познат в България, че имам преведени пиеси и стихове от вас, което ви благодаря. Ще се радвам ако направим и една съвместна българо-румънска издателска поредица и представим най-доброто от нашите две интересни и богати литератури от 20 век…

Букурещ, 10 август 1996 г.