Не ми понасят силовите зрелища с побой над човешки същества

На мен не ми понасят силовите зрелища с побой над човешки същества. Нелепата размяна на тупаници между здравеняци с дунапренени топки на ръцете ми се струва оскърбително занимание, но Кобрата ми е бил винаги интересен като феномен, та погледах между 5-7 минути снощи и всичко ме заболя, докато лъскавата, безизразна машина, шампион по професионално пребиване му нанасяше безпощадни удари.

Защо не си се прибере, горкото момче? Какво може да струва подобно зрелище и защо човек си причинява подобни неща? Такива въпроси и друг път съм си задавала, най-вече заради политически единоборства в които съм била нещо като личен треньор. Когато наблюдаваш подобна гладиаторска битка обаче, нещата стават хептен озадачаващи.

Чета тази сутрин от кисели до откровено злостни коментари за “провала” на Кобрата и се чудя, наистина ли не разбираме, че никой не ни дължи излекуване на личните ни комплекси? Победата на един дръзнал, ако щете да се излага мъж, не може да бъде нито наша, още по-малко национална. Въпреки че успехът има много бащи. Майката на поваления е само една и често я споменаваме с не много благи намерения, когато не са ни удовлетворени патрицианските очаквания “нашият да размаже”. Така е от библейски времена.

Тъжното е, че няма голяма промяна от зората на човечеството. Аз много искрено съчувствам на нашето момче. Сигурно го боли и физически, и душата, предполагам, след толкова мерак да ни угоди и да ни направи “горди”. Само че гордостта сме я объркали с горделивост. Забравили сме, че провалите изковават големия герой от Яков, през Парсофал та до най-поругания, Когото ще честваме след броени дни. И както казах или пък не съм все още, аз споделям онази максима на лудетината Ерика Джонг:

“На този свят сме да се излагаме” и затова винаги съм предпочитала историите с падналите, с нокаути раните, с изгубилите, защото историята на изправянето, на възможния катарзис, на осъзнаването на истинската награда / а тя се дава само от едно място/ е Голямата и важна история. Много ми беше близък този труден за убиване Кубрат. Като герой на общата ни приказка го видях.

Замаян от ударите на отглеждания в уредения, спортен свят на уважаващата зрелища демокрация. Как да победиш такъв галеник? Няма логика. Само чудо би ни свършило работа, но ние в чудеса не вярваме…нали?

Автор: Соня Момчилова, PR експерт

Източник: Facebook

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина